Където и да отида, първо влизам в книжарниците. Не пропускам и пазарите, воден от напътствията на Брана Петрович, че по покупките и по предлаганите ястия най-добре се вижда как живее обикновеният народ. Стене ли под бремето на живота, или пилее в радост дните си. Но все пак най-напред влизам в книжарниците. Отдавна съм наясно, че доста точно мога да преценя хората в един регион, в една страна, в един град по това, какви книги четат, с какви четива утоляват своя по-висш духовен глад, на който малко по-трудно се насмогва, ако изобщо е възможно да бъде задоволен. Защото четенето е навик, напомнящ пиенето на онази световно известна безалкохолна напитка, която глупаво и надменно твърди, че освежава най-добре: колкото повече я пиеш, толкова повече я иска организмът ти. А дори и когато хората нищо не четат, а това днес е по-често срещано и по-обичайно, дори и това е някакъв знак. И то какйв. Нечетенето не е ли синоним на неживеене? Обзалагам се, че е така. Фактът, че в Сърбия цели, при това не малки, градове отдавна нямат свои книжарници, ако изобщо са имали някога, и потребността от книги се задоволява от някой изучил се търговски пътник, чиято сергия е сбутана край супера, най-накрая, точно до щанда с румънски гащи, турски електроуреди и китайски чадъри, нима не е по-красноречиво доказателство за тукашното току-що приключило пропадане в новата безпросветност от всякакви високонаучни социологически изследвания? Скъпи Доситей Обрадович, не ми е много приятно да ти съобщя, че съдейки по всичко, знамената и камбаните са крайните победители. Въпреки всичко трябва да признаем, че голяма част от моите сънародници след петнайсет години си спомниха, че книгите все пак някак си съществуват (в живота, ама в грозния), така че отскоро те започнаха по-редовно да се появяват по реповете, заедно с вестниците, които всеки ден прилежно осведомяват населението кой кого и за каква сума. В крайна сметка бих казал, че тук и сега, както преди и навсякъде, най-четените текстове са субтитрите с превода на венецуелско – мексиканско – италианско – португалските сериали... и така, наскоро влизам в една софийска книжарница. Профучавам през нея, така да се каже, но и това ми е достатъчно да се уверя в нещо, в което съм убеден от доста време. Само да сме наясно, това не е някаква антиглобалистка тирада, впрочем и антиглобализмът се е превърнал в идеология с парични измерения. “Купувайте родните продукти” например в идеологически план е същото, каквото е и “Следвай своите инстинкти!” Дори не ми хрумва, желая да купувам онова, което искам, и не желая да следвам инстинктите си, а да ги култивирам, патриотизирането плюс оскотяването плюс еднотипното литературно въображение е равносилно на лоботомия, на интервенция на лъжата в здравия мозък. И така, и в българските книжарници картината е абсолютно същата, както и другаде: в Белград, Париж, Москва... Все повече книжарниците заприличват на супермаркети, стерилни, с изкуствено осветление, където стоката, която се търси най-много, а тя се нарича роман или нонфикшън, по правило е подредена на височината на очите, лъскава и привличаща погледа. Поезията и сходните на нея ексцентрични четива са някъде в дъното, или на втория ред, а есетата, теорията и останалата езотерична литература е предимно отзад, в