почти получих гърч. Пристигна бърза помощ, младият лекар ми каза, че става въпрос за някакъв много силен вирус, който върлувал в момента ... разбира се, това бе научното обяснение. Аз имах за себе си съвсем друго. През цялото време бяхме в къщата на писателите, в най-красивата част на Пловдив, в която през 1833 година, пътьом, цял месец се е лекувал от треска поетът Ламартин (и тогава вилнеел някакъв мутаген). Всяка сутрин ме будеха от сън гласовете на екскурзоводите, които на немски, английски или японски (ако това наистина беше японски) обясняваха на групите ентусиазирани туристи, решени за един предиобед да попият знание за тази част на света, какво и кога тук е работил известният французин. (Следобед, хващам се на бас, ще четат Харолд Робинс, пфу, ако изобщо четат нещо.) Проклинах ги, че не ми позволяваха да се наслаждавам на спокойствието на изисканата, стара буржоазна дървена къща, в която подовете, мебелите, стените и стълбите дишаха нощем и пукаха сами по себе си или поради присъствието на духове. Така в Пловдив духът на Ламартин, когото непочтително предизвиквах, налетя точно на мен и постигна своето. Не се съмнявайте в думите ми, защото на другия ден още щом пресякохме границата, по чудодеен начин температурата ми спадна.